В статията, в която е засегната страшната тема с обезлюдяването на определени държави, става дума за Литва. Струва ми се, че спокойно би могла да се отнася и за България. (бел.ред.)

Приключва  зимната ваканция. Пристигналите от чужбина сънародници се завръщат в обитаваните от тях сега Лондон, Глазгоу и Уест Бромич.

Днес моите приятели са разпръснати по целия свят. От САЩ до Австралия, Бразилия и Мексико. Отишли са там за да печелят. И те продължават да напускат. Поради това на  Международното летище на Вилнюс  с изненада а се заслушах във  въпросите, които телевизионен репортер задаваше на заминаващите. А наивния въпрос: “Не е ли време  да си останете в Литва?” предизвикваше горчива усмивка.

Кой би заминал без причина? И , уви, заминават не само семействата, но и цели фамилии.  Особено от отдалечени места от районните центрове, били някога промишлени и селскостопански средища. А настроението в близко бъдеще няма да се промени. Подобен извод може да се направи от друго проучване, проведено от наш седмичник.

Тенденцията се потвърждава и от мнението на трезвомислещите  политици. Например, от несклонния към  празни приказки Ромуалдас  Озолас  – един от бащите на литовската “пееща” революция:

- Толкова много проблеми има, че хората са склонни към разочарования и емиграция, която вече прилича на депортиране. Съветските депортации са идеологически, а сега са икономически – това е единствената разлика. Но Литва отново губи граждани, младежи, надежда.

Защо е така? Излизайки от един съюз, ние веднага влязохме в друг. Аз твърдо вярвам, че всеки съюз не укрепва, а отслабва нацията. Защото в условията без съюз бихме опитали да се справим със свои  собствени сили, а в рамките на съюза се осланяме на чужи умове, ползваме чужди стандарти. Това  не укрепва креативността на нацията, а нивелира. Ето защо аз съм против всякакви съюзи.

Философът и политик мисли така: ако в първата фаза на независимост, ние имаме изградена една нация-държава, то с влизането в Европейския съюз започнахе изграждането на интернационална. Само че не на пролетарските принципи, а на принципите на космополитизма. Именно в това са корените на повечето от днешните проблеми на литовците. Хората чувстват, че са изгубени ориентирите,  обявени през 1991 г., и реагират съответно.

Не случайно Ромуалдас Озолас сравнява емиграцията   с депортиране. Това е меко казано. Защото по мащаби доброволната раздяла с дома отдавна е надминала  насилствената.

Според обобщените данни от Департамента по статистиката  към Министерството на финансите на Литва, от  1990 до 2011 г., държавата официално са напуснали около 700 000 души.  Върнали са се в страната около 100 000. А само през 2010-2011 г.  почти 140 хиляди са емигрирали.

При това всеки втори е по-млад от четиридесет години, а всеки осми – според Департамента по статистика – дете или млад човек под осемнадесет години.
Феноменът, който литовските политици срамежливо  наричат ??”имиграция”,  е по-скоро паническо бягство.

Въпреки това, има и обратни мнения. Например, че нивото на емиграция се доближава до най-ниските показатели от 2003 г. насам и се очаква за 2013 г. емигрантите да са само 15 000. Въз основа на тези статистически прогнози, да се говори за емиграция  като катастрофално явление, е  неоснователно.

За щастие, в контраст с вижданията за безпочвен  оптимизъм съществуват  и вижданията на реалистите. Към тях спада и  експертът по въпросите на емиграцията Дайнюса Паукште, която обръща внимание на прогнозата на агенция Евростат. Оказва се, че европейските експерти смятат, че през 2060 г. в Литва ще останат само 2,5 милиона жители.

Любопитен нюанс. За да “изпълнят” през 2060 г. плановете на Евростат, от 1990 г.  Литва годишно трябва да напускат 16 714 души. А  всъщност са 37 916! Т.е. рубежът,  определен от евростатистиците за страната ни, за съжаление, ще бъде преминат много по-рано.

Статистика ясно показва, че допустимата линия на емиграция е около 3%. Това е така да се каже, статистическата среда. В Литва днес цифрата е 17-18%. Но и три на сто за нас – това е едно много голямо число, отбелязва Паукште. 3% – са 90 000 годишно. Това е толкова, колкото сега живеят в Паневежис – петият по големина град.

Бедата е и в това, че само малка част от тези, които са напуснали бързат да се върнат. Но защо? В Норвегия, водачът на “Мерцедес” – така нашите наричат машините, почистващи  подовете в търговски центрове – печелят за месец  6000 лита. Колко години трябва да се добавят по 150 лита към  минималната работна заплата, така че да стигне тези  6 000? Изглежда до тези  години ще доживеят само неродените.

Ще завърша с диалог от летището. Попитах  заминаващ за Лондон съученик: